Днес е десети ноември. 
Българската демокрация има рожден ден.
 Става на 17 години. Трудна възраст, тинейджърска. 
Но пък догодина ще е вече пълнолетна. 
И е добър повод да направим равносметка.

Вероятно всички днешни издания ще са пълни с подобни статии. Как е било, какво се е случило. Интервюта с познати или позабравени лица, снимки от старите ленти. Няма как и да е иначе, историята трябва да се помни и познава, за да има напредък.
Няма да направим изключение и ще дадем своя глас в общия хор. За да бъдем с нещо по-различни, няма да се ограничаваме с това да преразказваме историята, а ще се опитаме да я предсказваме.

10 ноември 1989 г. бе един най-обикновен хладен петък, без особени изгледи да се запомни с нещо. Съдбата обаче бе решила друго. 
На върха на управляващата тогава Комунистическа партия бе извършена смяна. И това отприщи трупаните с години емоции на хората.
Най-особеното за българската нежна революция от онова време бе, че тя дойде малко изневиделица, леко изненадващо и дори нежелана от всички в България. Нашата демокрация се роди от процеси, силно повлияни отвън.
Перестройката на Горбачов и неговото желание да реформира СССР от "империя на злото" в една нормална държава, доведе до това, че източноевропейските държави от бившия соцлагер бяха оставени сами да решават съдбата си. В някои от тези общества като че ли имаше готовност за това, хората там предварително знаеха какво искат и само чакаха сгоден момент за действие.

За разлика от тях, в България нямаше единомислие по въпроса какво да правим с така връхлетялата ни свобода. Въпреки изведнъж появилите се сякаш от нищото множество "независими дружества", въпреки масовия и неподправен ентусиазъм на милиони хора, въпреки половинмилионния митинг в София, обявен от CNN за политическа проява на годината, опозицията в лицето на Съюзът на демократичните сили не успя да спечели първите наистина демократични и почти честни парламентарни избори в страната. Имаше достатъчно на брой хора от другата страна - такива, които не искаха нищо да се променя, за които промените бяха свързани с неизвестност и излишен риск. 
Страхът победи надеждата.
Така нашата демокрация загуби първите си седем години. 
Както и на всеки, това още и личи.
 През 1997 г. нещата като че ли си дойдоха на място. Уморени и обезверени от тъпченето на едно и също място, останали без сили и без пари по средата на прехода, ние решихме, че наистина е време комунизмът да си отиде.

Следващите десет години се оказаха не по-лесни, но поне бе ясна посоката, в която вървим. Страната се стабилизира политически и икономически, а ние, хората, ако не започнали да забогатяваме, то поне спряхме да обедняваме.
Една по една започнаха да се постигат и предварително поставените цели. България стана член на НАТО, а ние започнахме да пътуваме без визи зад границата.

Сега сме на края на този предначертан път. 
В началото на януари България става член на Европейския съюз, а ние - европейски граждани. Ставаме де факто и де юре една бяла държава от първия свят. Това че още сме бедни, не трябва да ни притеснява. 
По-добре най-бедни от богатите, отколкото най-богати от бедните.

И това е краят на историята на българския преход от комунизъм към европеизация. Най-романтичната част на съвременната ни история, пълна с горещи страсти, митинги и шествия. Интересно време. Потвърждава се една, май че китайска поговорка: 
"Не дай си боже да живееш в интересни времена".

Какво следва?

В икономически план следва една нормализация. Въпрос на не толкова много време е да заприличаме на една средно голяма европейска държава от средиземноморски тип, като Гърция или Португалия - страна, в която чуждите гастарбайтери биха работили дори и на черно.

В политически план нещата обаче не изглеждат толкова безоблачно ясни.
И както през 1989 г., така и сега, политическите събития и процеси, засягат не само нас, а цяла източна Европа. Защото съдбата на нашите десетина страни е много сходна и пътят, по които минаваме - също.

Изглежда че по отношение на обществените отношения източноевропейските нови демокрации ще извървят един малко по-особен път от този на вече развитите западноевропейски демокрации. Поради късното си включване в процеса, на нас и на другите като нас ще се наложи да направим още една обиколка в тази спирала на развитието си. Това, което са постигнали на Запад, е много удобно за тях и им върши работа, те няма защо да го развиват повече. Ще си останат там, където са сега, за тях е достатъчно. Но за нас не е.

Защото нашите капиталисти са други, с други пари и с други идеи. И затова капитализмът ни е друг, не е като техния. Демокрацията също не е това, което е в Западна Европа. Какво ще се случи занапред е видно от това, което започна да се случва в Унгария и в Полша. Появява се нетърписмост на хората спрямо управляващите ги.

Политическата класа в бившите соцстрани е представена в управлението на страните единствено от хора, родени преди промените. Те са получили своето възпитание и образование в едно друго време и това са все неща, които не се изкореняват така лесно. Дори и най-големите демократи, дори и най-десните политици, са "болни" от социализъм. По инерция те се стремят да управляват държавите по начина по който това е било правено преди.

Това не се отнася за избирателите, поне не за всички. През последните две десетилетия израсна цяло едно ново поколение. То нито знае, нито иска да знае, какво и как е било едно време. Това не ги интересува, интересува ги животът им сега.

Хората в източната "Нова Европа" са особено чувствителни на тема "демокрация". Те вземат насериозно нещата, които им обещават политиците. А политиците, за да спечелят малко повече гласове пред избори, са склонни да обещават малко повече, отколкото могат да направят. И се получава едно разминаване между очакванията на едните и възможностите на другите.

Гражданите, икономически независими от държавата, започват да формират своe гражданско общество, което не винаги е съгласно с това, което му предлагат политическите партии като решение на общите проблеми. С течение на времето се оформят двете представи за демокрация, не винаги съвпадащи си. Едната е "партийната демокрация" на политиците, а другата -"гражданската демокрация" на населението.

За да се разреши противопоставянето на двете, възможно е да се стигне до някаква нова формула на управление в източно европейските страни. Такава, каквато позволява на по-голям кръг от хора да вземат участие във вземането на политически решения. Различните наблюдатели я наричат с ралични имена - "гражданска", "широка" или "пряка" демокрация.

Това, което се наблюдава при новите унгарски събития от тази есен или ставащото в братска Полша наскоро, е началото на този общ за всички ни процес. Той ще достигне и до нашата страна, защото при нас също има подобни проблеми с представителността. И те ще трябва да бъдат решени по подобен начин.

Кога и как ще стане това - не е ясно. Нито кой ще го направи. Но е много възможно, съвсем скоро да има някакъв политически трус, който да доведе до смяна на играчите на нашата политическа сцена. Сегашните ни партии и политически лица като че ли изиграха своята роля, добра или лоша, за времето на прехода. Сега идва друго време и то ще иска други хора и лица. Все от някъде ще се появят.

Затова не питай за кого бие камбаната днес. 
Тя бие за теб.

Антони Де Ла Реа, Тел Авив
Bulgarian Post
10.11.2006 г.