Постинг
05.11.2006 21:46 -
EвроПапата и последният кръстоносен поход
Дотолкова бяхме свикнали с папа Йоан Павел II и с неговата роля в съвременния свят, че сега сме изненадани.
Гледахме на божия наместник на земята като на една Майка Тереза от мъжки пол - готов винаги да помогне на бедните и да прости на грешните. Дори след един неуспешен атентат срещу главата на християнската общност. Новият понтифик Бенедикт XVI обаче е замесен от друго тесто. Известен още като папаРаци - от светската си фамилия Ратцингер, той ни напомни и за прозвището си "Ротвайлерът на Господ".
Сега разбираме защо.
Поначало ролята на папата в съвременния свят е малко странна.
Той е държавен глава на една подчертано недемократична държава като Ватикана. Няма свободни избори, освен този на самия папа. А дадената му след това власт е безгранична, до живот. Това, което не е позволено на другите държави, обаче е простено на територията на Св. Петър.
Дори понякога е препоръчително.
Защото човекът с бялата тиара, освен държавен глава, е и духовен водач на една многобройна човешка общност. За един милиард хора на планетата той е въплъщение на вярата им в Господ. И неговите думи не подлежат на съмнение или критика.
В това отношение папата направи грешка. В своето изказване в баварския университет в Регенсбург, той мина граница, която до скоро бе забранена. Трябвало е да предвиди, че думите му ще се разтълкуват именно като обидни спрямо мюсюлманите. И че ще последва протестна вълна, както при неотдавнашния случай с карикатурите на пророка Мохамед. И ако вестникът е нещо по-обикновено - кой ли му помни името - то папата е нещо наистина специално.
Неминуемо протестната вълна щеше да се превърне в митинги и демонстрации, с неизбежните призиви за отмъщение, горене на портрети или знамена. А от горенето до чупенето, разстоянието е малко - един хвърлей камък. След това избухват пожарите и насилието, първите жертви - невинни, разбира се - и след това вече никой не помни какъв е бил поводът и кой е започнал пръв.
И всичко това в тези съдбоносни времена - Организацията на ООН е на кръстопът пред избор на нов генерален секретар, ислямската република Иран пълзи към своята атомна бомба, пепелищата в Ливан още димят.
Сблъсъкът на цивилизациите, така или иначе, вече върви с пълна сила в Ирак и Афганистан.
А самият папа Бенедикт XVI трябва да направи своето първо официално посещение в мюсюлманска Турция след броени седмици, в края на ноември.
Защо трябва да се налива излишно масло в огъня?
Една случайно изпусната фраза, цитат на нещо казано преди 600 години, сега заплашва дейността, а и живота на хиляди служители на църквата, пръснати из целия опасен свят в изпълнение на мисионерски мисии по всички точки на земното кълбо.
Не може да се правят такива грешки.
Не и от него, не и случайни.
А може би изобщо не е грешка, още по-малко пък случайна?
Просто това е неговото мнение и това е неговата политика -
новата политика на Светия престол.
От тук нататък ще трябва да свикваме с един не толкова социално ангажиран папа, колкото с един политически ангажиран водач.
Защото въпросите за абортите, за смесените бракове, за бедността и глада в света са важни за църквата. Но не чак толкова, колкото устоите на вярата. А устоите на вярата са устои на западната, европейска цивилизация.
Без своето християнско вероизповедание западната цивилизация не струва, тя би била обречена.
И в това отношение папата е прав.
Трябва да има търпимост между различните хора и между различните религии. Досега тази търпимост се изразяваше в едно - търпимост на християнството спрямо мохамеданството, търпимост в името на християнските добродетели, приети за общочовешки.
Какво получават в отговор тъй либералните християни?
Джихад.
На християните им се набива в главите чувство за вина. Те са виновни са бедите на бедните мюсюлмани по света. Те са покорили останалия свят, колонизирали са Америка, Азия и Африка, експлоатирали са богатствата на местните племена и народи и сега трябва да си платят.
По 100 долара за барел.
Мохамеданството е религия, която е дала страшно много на съвременната цивилизация. Без нея е бил немислим дори европейският Ренесанс. Древните идеи на хуманизма са били потъпкани от първите християни и са се запазили само благодарение на културата на арабите. Те и мюсюлманската религия са съхранили тези ценности и от тях се появяват отново в Европа в края на Средновековието, защото преди хиляда години арабският и мюсюлмански свят е бил много по-напреднал и напредничав от християнския.
Науките и изкуствата, математиката и медицината, а и редица други области на човешкото познание са били гордостта на източната култура. Да не говорим за хигиената на човешкото тяло.
Но времето на приказките от 1001 нощ е минало безвъзвратно. Сега ислямът се е превърнал в религия на изоставащите общества.
На бедните и угнетените.
Те се чувстват смазани от превъзходството на Запада. Не могат да си обяснят как са били изпреварени. И не могат да забравят как са били изтласкани със сила от Пиринеите. Точният израз, който използват за този исторически момент е "андалузката трагедия".
Сега водачите на "Мюсюлманските братя" говорят, че няма да позволят да се повтори "андалузката трагедия" в Палестина.
Нищо не е забравено, никой не е забравен.
Халифатът е жив в главите на мнозина.
Някои от най-богатите хора на планетата са мюсюлмани. Начело със султана на Бруней, краля на Саудитска арабия, емирите на държавиците от Залива. Богатството им се дължи не на напредъка на техните народи, а на природните ресурси, които продават.
Тези по своята същност, полу- или направо феодални общества не разпределят спечелените блага, така както се прави в западните общества. Критериите и традициите са други. Това не би ни касаело, ако така приложената система не създаваше толкова много бедност измежду мюсюлманите. Вината за лишенията, на които са подложени бедните слоеве от населението в едно поначало богати държави, много удобно се прехвърля на западното, християнско общество. То е виновно за всичко и ни дължи компенсации.
Ислямът, една монотеистична религия, не е нито по-лоша, нито по-добра от другите такива. Само че подгонени от своите ежедневни несгоди, небогатите мюсюлмани са много податливи на въздействие и пропаганда от страна на религиозни фанатици. Такива екстремисти има във всяка религия, те не са патент на исляма. Но точно сега ислямът, бидейки религия на угнетените, е най-благоприятна почва за развитието на всякакви крайни течения. Поради тези причини станахме свидетели на различни прояви на нетърпимост от страна на мюсюлманския свят.
От случая със Салман Рушди, та до датските карикатури. Включително и опита на един турски терорист да застреля предишния папа насред площад "Сан Пиетро".
На някои християни това започва да им идва твърде много. Те се чувстват заплашени и търсят нечия закрила. Някой водач да каже смело истината, такава каквато я виждат и усещат те в своите страхове, основателни или не.
Не може да се надяват това да е някой политически лидер, държавник от демократична държава, избран чрез избори. Никой не е чак толкова смел, никои избори не са последни. Винаги има и следващи, а там гласовете на мюсюлманите, живеещи в богатия, благоустроен, западен и християнски свят, са все по-важни. Въпреки убийството на Тео Ван Гог или безредиците в Париж. А може би именно заради тях.
И тук се появява ролята на папата.
Него не го интересуват избори.
Той вече е избран и се чувства призван.
Да каже своята истина на другите вярващи, да ги защити от чуждите религии, да им е последната надежда, която никога не умира.
Папа Бенедикт XVI се изживява като един истински обединител на християнска Европа. Той едва ли ще направи компромис със своите убеждения. Няма сила на земята, която да го накара. Възгледите му по основните въпроси на вярата са известни и от преди да бъде избран за папа, както и мнението му за влизането на Турция в Европейския Съюз.
То е отрицателно.
И той се готви за своето посещение в Турция, ако има такова, като за сражение. Няма какво да го уплаши.
Заплаха за живота му?
Едва ли би си пожелал по-хубава смърт.
Това би го превърнало в светец по-рано от предвиденото. И ако е готов на разговори между различните религиозни водачи за постигане на някакъв траен мир между различните общности, то в никакъв случай не е готов на отстъпки. Достатъчно вече е отстъпено, повече няма накъде.
Антони Де Лa Реа, Bulgarian Post
19.09.2006.
Гледахме на божия наместник на земята като на една Майка Тереза от мъжки пол - готов винаги да помогне на бедните и да прости на грешните. Дори след един неуспешен атентат срещу главата на християнската общност. Новият понтифик Бенедикт XVI обаче е замесен от друго тесто. Известен още като папаРаци - от светската си фамилия Ратцингер, той ни напомни и за прозвището си "Ротвайлерът на Господ".
Сега разбираме защо.
Поначало ролята на папата в съвременния свят е малко странна.
Той е държавен глава на една подчертано недемократична държава като Ватикана. Няма свободни избори, освен този на самия папа. А дадената му след това власт е безгранична, до живот. Това, което не е позволено на другите държави, обаче е простено на територията на Св. Петър.
Дори понякога е препоръчително.
Защото човекът с бялата тиара, освен държавен глава, е и духовен водач на една многобройна човешка общност. За един милиард хора на планетата той е въплъщение на вярата им в Господ. И неговите думи не подлежат на съмнение или критика.
В това отношение папата направи грешка. В своето изказване в баварския университет в Регенсбург, той мина граница, която до скоро бе забранена. Трябвало е да предвиди, че думите му ще се разтълкуват именно като обидни спрямо мюсюлманите. И че ще последва протестна вълна, както при неотдавнашния случай с карикатурите на пророка Мохамед. И ако вестникът е нещо по-обикновено - кой ли му помни името - то папата е нещо наистина специално.
Неминуемо протестната вълна щеше да се превърне в митинги и демонстрации, с неизбежните призиви за отмъщение, горене на портрети или знамена. А от горенето до чупенето, разстоянието е малко - един хвърлей камък. След това избухват пожарите и насилието, първите жертви - невинни, разбира се - и след това вече никой не помни какъв е бил поводът и кой е започнал пръв.
И всичко това в тези съдбоносни времена - Организацията на ООН е на кръстопът пред избор на нов генерален секретар, ислямската република Иран пълзи към своята атомна бомба, пепелищата в Ливан още димят.
Сблъсъкът на цивилизациите, така или иначе, вече върви с пълна сила в Ирак и Афганистан.
А самият папа Бенедикт XVI трябва да направи своето първо официално посещение в мюсюлманска Турция след броени седмици, в края на ноември.
Защо трябва да се налива излишно масло в огъня?
Една случайно изпусната фраза, цитат на нещо казано преди 600 години, сега заплашва дейността, а и живота на хиляди служители на църквата, пръснати из целия опасен свят в изпълнение на мисионерски мисии по всички точки на земното кълбо.
Не може да се правят такива грешки.
Не и от него, не и случайни.
А може би изобщо не е грешка, още по-малко пък случайна?
Просто това е неговото мнение и това е неговата политика -
новата политика на Светия престол.
От тук нататък ще трябва да свикваме с един не толкова социално ангажиран папа, колкото с един политически ангажиран водач.
Защото въпросите за абортите, за смесените бракове, за бедността и глада в света са важни за църквата. Но не чак толкова, колкото устоите на вярата. А устоите на вярата са устои на западната, европейска цивилизация.
Без своето християнско вероизповедание западната цивилизация не струва, тя би била обречена.
И в това отношение папата е прав.
Трябва да има търпимост между различните хора и между различните религии. Досега тази търпимост се изразяваше в едно - търпимост на християнството спрямо мохамеданството, търпимост в името на християнските добродетели, приети за общочовешки.
Какво получават в отговор тъй либералните християни?
Джихад.
На християните им се набива в главите чувство за вина. Те са виновни са бедите на бедните мюсюлмани по света. Те са покорили останалия свят, колонизирали са Америка, Азия и Африка, експлоатирали са богатствата на местните племена и народи и сега трябва да си платят.
По 100 долара за барел.
Мохамеданството е религия, която е дала страшно много на съвременната цивилизация. Без нея е бил немислим дори европейският Ренесанс. Древните идеи на хуманизма са били потъпкани от първите християни и са се запазили само благодарение на културата на арабите. Те и мюсюлманската религия са съхранили тези ценности и от тях се появяват отново в Европа в края на Средновековието, защото преди хиляда години арабският и мюсюлмански свят е бил много по-напреднал и напредничав от християнския.
Науките и изкуствата, математиката и медицината, а и редица други области на човешкото познание са били гордостта на източната култура. Да не говорим за хигиената на човешкото тяло.
Но времето на приказките от 1001 нощ е минало безвъзвратно. Сега ислямът се е превърнал в религия на изоставащите общества.
На бедните и угнетените.
Те се чувстват смазани от превъзходството на Запада. Не могат да си обяснят как са били изпреварени. И не могат да забравят как са били изтласкани със сила от Пиринеите. Точният израз, който използват за този исторически момент е "андалузката трагедия".
Сега водачите на "Мюсюлманските братя" говорят, че няма да позволят да се повтори "андалузката трагедия" в Палестина.
Нищо не е забравено, никой не е забравен.
Халифатът е жив в главите на мнозина.
Някои от най-богатите хора на планетата са мюсюлмани. Начело със султана на Бруней, краля на Саудитска арабия, емирите на държавиците от Залива. Богатството им се дължи не на напредъка на техните народи, а на природните ресурси, които продават.
Тези по своята същност, полу- или направо феодални общества не разпределят спечелените блага, така както се прави в западните общества. Критериите и традициите са други. Това не би ни касаело, ако така приложената система не създаваше толкова много бедност измежду мюсюлманите. Вината за лишенията, на които са подложени бедните слоеве от населението в едно поначало богати държави, много удобно се прехвърля на западното, християнско общество. То е виновно за всичко и ни дължи компенсации.
Ислямът, една монотеистична религия, не е нито по-лоша, нито по-добра от другите такива. Само че подгонени от своите ежедневни несгоди, небогатите мюсюлмани са много податливи на въздействие и пропаганда от страна на религиозни фанатици. Такива екстремисти има във всяка религия, те не са патент на исляма. Но точно сега ислямът, бидейки религия на угнетените, е най-благоприятна почва за развитието на всякакви крайни течения. Поради тези причини станахме свидетели на различни прояви на нетърпимост от страна на мюсюлманския свят.
От случая със Салман Рушди, та до датските карикатури. Включително и опита на един турски терорист да застреля предишния папа насред площад "Сан Пиетро".
На някои християни това започва да им идва твърде много. Те се чувстват заплашени и търсят нечия закрила. Някой водач да каже смело истината, такава каквато я виждат и усещат те в своите страхове, основателни или не.
Не може да се надяват това да е някой политически лидер, държавник от демократична държава, избран чрез избори. Никой не е чак толкова смел, никои избори не са последни. Винаги има и следващи, а там гласовете на мюсюлманите, живеещи в богатия, благоустроен, западен и християнски свят, са все по-важни. Въпреки убийството на Тео Ван Гог или безредиците в Париж. А може би именно заради тях.
И тук се появява ролята на папата.
Него не го интересуват избори.
Той вече е избран и се чувства призван.
Да каже своята истина на другите вярващи, да ги защити от чуждите религии, да им е последната надежда, която никога не умира.
Папа Бенедикт XVI се изживява като един истински обединител на християнска Европа. Той едва ли ще направи компромис със своите убеждения. Няма сила на земята, която да го накара. Възгледите му по основните въпроси на вярата са известни и от преди да бъде избран за папа, както и мнението му за влизането на Турция в Европейския Съюз.
То е отрицателно.
И той се готви за своето посещение в Турция, ако има такова, като за сражение. Няма какво да го уплаши.
Заплаха за живота му?
Едва ли би си пожелал по-хубава смърт.
Това би го превърнало в светец по-рано от предвиденото. И ако е готов на разговори между различните религиозни водачи за постигане на някакъв траен мир между различните общности, то в никакъв случай не е готов на отстъпки. Достатъчно вече е отстъпено, повече няма накъде.
Антони Де Лa Реа, Bulgarian Post
19.09.2006.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
